Home > Издание 2018 > Артуро Дезимоне (Arturo Desimone), Аруба/ Холандия – Визуални изкуства и инсталации/Рисунка

“Рисунките могат да представляват по-скоро стихотворения, отколкото картини или концептуални инсталации (тях, сравнявам по-скоро със сценарии или романи.) Голямата рисунка, макар и разглеждана на публично място от тълпа от хора, все едно е кино прожекция или изкуство върху стена, все още представлява голямо стихотворение, с по-голяма аудитория, която може би е идеалната аудитория за стихотворение. Продължавам да споменавам поезията, не защото поезията трябва да бъде възхвалявана или мистифицирана (макар че поезията понякога активно възхвалява и мистифицира). Моят похват на рисуване е интуитивен процес на избор на символ, от палитрата символи, които се появяват в мен, докато работя по същия начин, по който пише поета (при условие, че основните материали на поета са обстоятелства, като достатъчна тишина или свобода). Героите, символите, мистичните зверове в рисунките не са от предварително зададен символен речник, а може би лична демонология. Макар че има много политически елементи в моите рисунки, аз не сядам с предопределено политическо внушение на ум (моята политика в рисунките ми по – скоро ме изненадва). Непрекъснато отразявам и усещам политиката и тя неизбежно става част от моето артистично изразяване.

Рисунките съществуват във взаимовръзка с моята поезия. Аз съм и писател и създавам литературни произведения, рисуване с езиковите средства, както правят всички поети. Много поети от близкото минало също са рисували картини, значим пример за това са Федерико Гарсия Лорка; Мигел Анхел Бустос (аржентински поет от 70-те години); Логограмите на Франц Кафка, Бруно Шулц, Виктор Юго и други. Тези писатели обаче решително са възпряли всяко по-нататъшно развитие на рисуването си. Искам да бъда поетът, който ще отведе рисунката по-далеч от поетите, които са рисували, съчетавайки своите творби с текст.

Макар че често съм предпочитал архаичното пред съвременното, намирам резонанс със съвременното изкуство в това как съвременният художник обикновено достига извън предварително определената си област или специалност, безсрамно рискувайки липсата на хармония в творбата, за да достигне друг вид творение или цел, която може да бъде разбрана без толкова акцент върху категорията или върху самото произведение.”

Концепция:

Комбинираните лайтмотиви в „Ритуална Революция” позволява богати възможности за интерпретация. Голяма част от моята работа е свързана с ритуала и с революцията. Освен, че съм визуален артист (по-точно правя рисунки), аз пиша поезия и есета. Поезията, преди да се превърне в писмена форма, е имала отношение към ролята на езика като призив, обръщение, затова и поезията бързо намира място в ритуални контeксти. Поради някаква причина, аз се възпротивих на подтика си да донеса в Горна Липница рисунки, които вече съм направил.

Съвсем наскоро прочетох есе в интернет за причудливата традиция хората да дават животни на съд. В есето си „Нека Сега Възхваляваме Незнайни Животни”, американският активист за правата на животните Джефри Сейнт Клер (редактор на американското политическо списание CounterPunch[1]) цитира по-обширни проучвания[2] свързани с историята на животни, давани на съд от 15-ти век до ден днешен. (Например, група монаси в колониална Бразилия съдят колония термити за това, че са унищожили гората на манастира. Манастирът губи делото заради аргументите на изпълняващия доброволно длъжността на адвокат, който защитава природата на термитите, следвайки тяхната съдба. Сейнт Клер счита, че феодалната тенденция животни да се дават на съд може да се възприеме като приписване на животните способността да решават кое е добро и кое лошо, да им се дават повече права, считайки, че те са съзнателни същества. Според активистът всичко започва да се разпада след Рене Декарт, либералният философ, който твърди, че единствено хора, които изглеждат сякаш са развили пълния си рационален капацитет също и съществуват (corgito ergo sum) и, следователно, могат да имат „права”. Декарт твърди, че разберем ли това, ще можем да слушаме звука от скимтенето на малко кученце докато дърводелец забива пирон в лапата му и да останем напълно безразлични, сякаш скимтенето на животното „не е с нищо по-различно от тиктакането на часовник”.

Опитах се да поразпитам дали някой знае за подобни истории в българската правна история, но така и не открих, макар да чух интересни анекдоти за репресията и абсурдите по време на управлението на Живков и последвалите финансови кризи от 1990-те години – така и не успях обаче да изолирам случаи на съдене на животни. Съдът и съдебните дела не са се променили значително от Римско време насам (тогите са се променили в по-голяма степен!) и те са, разбира се, места на пърформанс и церемониални  ритуали.




[1] https://www.counterpunch.org/2018/08/03/let-us-now-praise-infamous-animals-2/

[2] Като тези на И.П. Евънс’ Криминалното преследване и углавни наказания на животни, (1906) хората и животните често са поставяни заедно в едни и същи съдебни зали като съучастници, особено в случаи на содомия. На обвинените животни се назначава техен собствен адвокате за сметка на обществените разходи. Животните разполагат с правни права и има няколко случаи, при които обвиненията са опровергани и присъдите са намалени или изцяо отменени.”

Наименования и „пояснителен контекст” за рисунките:

1. Паунът, даден на съд заради суетата си.
Размер А2, цветен молив върху хартия

2. „Рин-Рин демонстрира неуважение към съда като саботира изслушването на бухал, даден на съд заради своето ридание” е първата рисунка, която направих върху бяла хартия в Старото Училище. Бухалът е даден на съд пред съдебното жури. Вдясно са хората от медията, запълнили техния амвон, както и озвучител. Вляво, в своята инвалидна количка, седи съдията, докато Обвинителят (с русата коса и зелено палто) държи изображение, доказващо, че бухалът е ридал. Бухалите не би трябвало да ридаят.

Рин-Рин се появява периодично в мои рисунки, които стартирах през 2016 г., докато наблюдавах мрачното настъпване на популизма срещу либералния елитаризъм и новия политически хаос, разяряващ се навсякъде по света. Рин-Рин, безпардонен млад носорог, може често да бъде видян сред хаотично, Пан-наподобяващо или Дионизиево състояние – той често привлича тълпи, създава неприятности, доста е зъл и неведнъж е подозиран в палеж.

Рин-Рин изглежда често се появява там, където се формират тълпи, той обаче винаги изпъква, без на всяка цена да е в опозиция на събралите се. Не е ясно за какво се бори и против какво е, дали е популист или анти-популист, безполезен присмехулник или Робин Худ, или пък фашист. Независимо дали реакцията спрямо него е позитивна или негативна, повечето от влезлите в контакт с Рин-Рин насред оживени места си тръгват с екстремна реакция.

3. Рисунката, при която използвам смесена техника върху зелен картон, се нарича „Кой иска да бъде Ursa Majoris?”. Астрономите на НАСА провеждат конкурс. Ursa Majoris, съзвездието познато от Античността като Голяма мечка сред гръко-римските и семитските култури (Ursus, мъжка мечка, Ursa, женска) е преименувано от модерните астрономи на домакинския съд „Големия Черпак”, защото през тези години, по-малко митологично устроените звездогледци са виждали различна, по-домашарска форма в тази част на небето. Все пак „Големият Черпак” запазва латинското си наименование, Ursa Majoris. Учените са назначени за жури в този силно субсидиран конкурс – шоу за таланти, в което мечките могат да се съревновават, за да бъдат наречени „Ursa Majoris” или голяма, баш-мечка – за което ще бъдат възнаградени със специална колиба и други привилегии, свързани със статута им. Мечките, имащи талант, се състезават във всички международни и културни категории, където полярна мечка застава рамо до рамо с мечка гризли и мечки от Централна и Източна Европа. Изглежда отговорът на въпроса „Кой иска да бъде Ursus/Ursa Majoris?” ехти “Всички”.

A GRAND BUTCHER’S PROMISE

Of Bulgaria, the experts say

Thrace once stood here, in the South,

Farmers found bits of Hera’s once-smoldering blouse,

and wiped their brows;

Lobster-red beads of her ship’s-length Olympian necklaces

that she flung cursing at the slut Cassiopea

turned up under the purple flowers of potato fields in bloom,

Where a punk girl gathered them

propping them into a beer bottle

to bring her lover his poor man’s hibiscus…

And that brings us to Spartacus:

a Thracean slave, a true-blood Bulgarian!

Spartako prayed to Heracles more than to any godhead,

under the Lind tree

ReQuesting sainted H. to lend him the intelligence and coldness

That helped Heracles butcher the Nimean lion.

Spartacus needed bring that verysame mastery into the ring

In Roma, where he performed for the first Cosa Nostra and their

women like a sea of petite Heras, velinhas, Roman sports-fans,

Coliseum groupies

with all the access to abortion that money, Dinari can buy.

Musculature to dust,

butcher’s body expelled to bright wind,

The Nimean lion’s remains reappeared

on a mountain,

far from its original African lair,

Left on a coathanger Heracles made long ago

of eagle-bones glued well with tar.

Heracles had wandered there, it took him centuries to die,

more than he had ever hoped, in the mountainous asylum

Because the mountaineers mistook him for a Byzantine hermit,

the Janissaries spared him under the shade of the Lipa tree

Since hermits who dwell amongst the rocks

earned the right to daylit nudity in solitude

But when the Janissaries, with scimitar knives out

like urinating pricks, caught Heracles

doing a pagan activity–

Drawing poems like Orenda on the stone,

in the blood of fallen hawks lured

By the grayed Nimean lion’s old garment,

The lie was up. They gave him 1 quarter-solar-year to convert

to Christiani Orthodoxy, to join them

in the battles abroad. “But I’m retired“ he said,

instead of “it’s not my cause.“

With the looks of a Hellene strongman,

in great shape for his age, nobody

Would have believed retired Heracles a day older than Spartacus,

let alone Christ,

For Whom they requested his participation in the fight against Sultans

The Janissaries left him to contemplate whether he would serve them

on white horses taken from the Huns’ best-bred.

In his dying, Heracles’ hung his own ribcage

Upon a lind tree in bloom,

where swallows congress before they dart to Africa

Soon as they feel winter’s hem

begin to break the warm.

A rich old cougar lady fond of city night-life and karaoke bars

would kill today just to possess such a crucial garment as that

of the Nimean,

Much to the displeasure of animal rights activists.

Such parade would win the coldest glimmer

in the knowing and silvery eyes of the Nimean lioness,

who everybody save for a few had forgotten.

The Nimean lioness

Longs to tell her murdered husband’s story to the court redacter

and to the team of memoir ghost-writers serving an African dictator

Of the country with a name that rhymes with Nimea. The dictator

also wears a lion-hide robe, fond of comparison and compassion.

But just then, as the Lioness finally got to tell her story to an audience,

the sympathetic ear of black stone

fell and broke

At the dawn-crack foghorn of usurpation,

By Neo-Liberal Democracy’s installment, aided by the Central Intelligency Community (formerly CIA, the Agency)

Rushing regime-change and developmental aid

In an African country that was once

as the lion’s Nimea, proud, wearing a name

that echoes Nimea, like the lioness who echoed

Despite that lions’ heads

Have only 1 neckbone under their mane,

preventing them from ever looking back,

Even at a good-looking passing lioness!

Heracles had promised the lioness

Her husband’s skin, though butchered by him,

Should never go on Auction on the market for art

like a Van Gogh, poor man who made many

of his necromancer-butchers rich,

(even after what the Dutch did to him, making him sick)

As for mama Hera’s whoredoms,

the auction-masters lack the patience

for soap-operatics, for passions,

like the Olympics, all such

Utter low-brow.

by Arturo Desimone, Gorna Lipnitsa – Bulgaria, 2018

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*